„Свободен е този човек, който може да каже пред себе си: от нищо не ме е страх, нищо не мога да спечеля, нищо не мога да загубя, но знам, че това съм аз.“ – Иван Радоев

От 1997 г. плевенският театър с гордост носи името на един от най-значимите творци на перото Иван Радоев. От 2001 г. театърът организира и първия национален конкурс за българска драматургия на името на Иван Радоев. Тази година е 13-то издание на конкурса и официалната церемония по награждаването ще се проведе на 4 април. Специално за това издание и в чест на Иван Радоев ще се проведе дискусия-разговор с номинираните автори и журито на тема „Съвременната българска драматургия“ с вход свободен.

Роден на 30 март през 1927 г. в гр. Пордим Иван Радоев се превърна в еталон за поетичен талант и безмилостно перо. Неговата поезия и драматургия устоя и победи във времето с безспорния си талант, прозорливост и мъдрост. В едно от последните си интервюта споделя „Аз ще ги умора с търпение!“. 

„Аз избягвам да плача, защото общо взето съм малко скептик. Приличам малко на българския народ в това отношение. Не искам да се предавам, не искам да плача“ казва за себе си Иван Радоев, завинаги променил българската поезия и театър. Още докато учи в Първа мъжка гимназия в гр. Плевен Иван Радоев става популярен с дейността си в Художествената самодейност като текстописец, композитор на песни, диригент на хор и театрален режисьор. Днес малцина помнят, че Иван Радоев е бил музикално грамотен и е свирил на пиано, акордеон, китара и кларинет, а в младежките си години е бил и център нападател на Плевенския футболен отбор СП-39.

Иван Радоев е открит за българската поезия от Борис Делчев още с първата си стихосбирка през 50-те години, написана по време на участието му в бригадирското движение за построяването на Хаинбоаз, и публикувана във в-к „Литературен фронт“. Този любовен цикъл предизвиква бурна дискусия и критиката поставя стигма върху поезията му като я определя като „сексуално-буржоазна“, „еротична“, „порочна“ и „упадъчна“. Но още от първите си години като поет и писател Иван Радоев става любимец на народа и трън в очите на критиката.

Иван Радоев е носител на извънредната награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж. Той остава в паметта ни като един от най-благородните, нежни, незлобливи и едновременно с това критични поети и драматурзи на България.

През години работи като редактор във в. „Стършел", в. „Родни криле", сп. „Български воин", Българска телевизия, а като драматург-  в Народната опера - София (1963-1968), в театър „Сълза и смях" (1970-1972), театър „София" (1972-1986) и Пернишкия театър (1986-1990). 

Сред най-значимите му стихосбирки са: „Пролетно разсъмване. Стихотворения" (1953), „Стихотворения" (1958), „Баладична поема" (1960), „Един бял лист" (1975), "Стихотворения и поеми" (1978), „Грешни сънища. Стихотворения и поеми" (1987), „Бяло потъване. Децими. Феникс" (1992). 

Иван Радоев е един от създателите на лиричната драма у нас, оставил във вечното театрално хранилище пиесите „Светът е малък", „Голямото завръщане", „Червено и кафяво", „Садал и Орфей", „Човекоядката", „Биволът", „Чудо", „Сън", „Кълбовидна мълния" и др.