На 8 март за първи път на сцената на плевенския театър се поставя световно известната пиеса „Джон и Джо“ от Агота Кристоф.

За първи път на сцената на ДКТ „Иван Радоев“ (сцена "Пан Бурянин) се поставя абсурдистката пиеса „Джон и Джо“ от Агота Кристоф. Режисьор на спектакъла е Цвети Пеняшки. Сценографията и костюмите са дело на Ясмин Манделли, музиката е на Милен Апостолов. Участват актьорите Димитър Живков-Живака, Тигран Торосян, Мария Рушанова и Иван-Александър Дойчев.

„Джон и Джо“ от унгарско-швейцарската авторка Агота Кристоф, е от т.нар. актьорски театрални текстове и не случайно за двамата актьори Димитър Живков-Живака и Тигран Торосян реализирането му на сцена е било мечта още от студентските години. Поставян по целия свят „Джон и Джо“ е от онези пиеси, които чрез средствата на комичното и трагичното превръщат двойката актьори в популярен дует. 

С привидно прост и повтарящ се диалог актьорите успяват да представят крехкостта на човешките взаимоотношения и неуловимата природа на щастието. Пиесата е едновременно забавна и тъжна, поставяйки зрителя пред въпросите за приятелството, съдбата, случайността и неизбежността на житейските цикли.

Агота Кристоф е унгарско-швейцарски писателка, носител на множество световни литературни награди. През 1956 г. напуска Унгария едва на 21 години, бяга в Швейцария, където остава до края на живота си. Известна повече с романите си, превеждани на над 15 езика, Агота Кристоф пише изцяло на френски език. Утвърждава се и като автор на театрални текстове, като през 1972 г. написва замислената първоначално като радио пиеса абсурдистката миниатюра „Джон и Джо“. В България е публикуван в сп. „Панорама“.

Театърът на Агота Кристоф се развива по линията на комедията, която в определен момент пропада в горчивината и мъката. В нейните текстове лесно могат да се открият влияния от Бекет, Йонеско и дори Чоран, но в сърцевината им изпъкват социалното и политическото. Нейните герои Джон и Джо, които заварваме в едно улично кафене, провеждат на пръв поглед почти абсурден диалог, за който можем да сме сигурни, че вероятно се случва поне за стотен път или пък за първи – никой от нас няма до края да е сигурен кое е вярно и кое не. Те са по клоунски лаконични, поетични и трогателни. Парадоксалните ситуации разкриват пред нас теми като бедността, приятелството, самотата и по един чаплинов начин изкача въпросът на Джо: „Как става така, че някои хора имат пари. Много пари. Постоянно. Харчат и пак имат. Винаги?“